Аз и той, Келешът!

Автор: Димитър Андонов

"Защо Митак, големите ми казват, да гледам и да се уча от режима и навиците на моя приятел, Данчо. Пък друг път, като им казвам да не ме навличат толкова много и че Данчо ходи много по-леко облечен, ми казват да не гледам аз Данчо, че те за Данчо не носели отговорност...

..или пък не ми дават да си играя, или гледам на телефона, защото ме бил изнервял. Пък когато те си гледат в телефоните с часове, ми отвръщат, че си почивали така, но това било друго."

Фундаментът в науката за човешкия дизайн е човек да познава, да чува и да следва вътрешния си Авторитет и Стратегия. И това е първата стъпка човек да заживее живота си според себе си. Да бъде себе си. Простичко е, но не и лесно. Научаваме как да вземаме коректно и автентично решения като себе си, но истинската трудност и предизвикателство настъпват по-късно, когато трябва да прилагаме наученото ежедневно и постоянно. Често се учим да прилагаме практически познанието цял живот.

Децата много по-лесно и естествено успяват да приложат в действие своята стратегия и вътрешен авторитет. Защото са много повече в своите тела и съответно много по-малко в своите умове. Защото за тях животът е игра, а не е нещо много сериозно, изискващо мислене и най-вече разум за правилните действия. Природната интелигентност на телата им и цялата им личност е много директно свързана с действията им, реакциите и говоренето.

И тя е: "Вие сте малки деца и не знаете. Ще слушате нас, възрастните, защото ние знаем повече от вас. Живяли сме повече, преживели сме повече, имаме повече опит. Вие сте още малки и не знаете. Не ги разбирате тези неща. Нищо, че възстрастните сме правили същите неща, че и по-крайни и откачени, в детството си. Но не! Ти ще правиш това, което ти казвам, а не което съм правил или все още правя."

Разбира се, с мисълта, с цялата мисъл и разум на един възстрастен, който го прави за твое добро. Аз може и да не знам какво да правя в собствения си живот, но това не ми пречи да ти казвам какво ти да правиш в твоя. И как, разбира се.

Покойният Георги Данаилов беше писал

"Децата ще спасят света, само ако не ги превърнем в същите възстрастни като нас“.

Горното е в някаква степен генерализиране и обобщаване. Естествено, че има изключения и различни примери, но като цяло моделът, който се наблюдава, е този.

А първата стъпка, за да може човек да започне да живее себе си автентично е да НЕ взема решения с иначе изключителния си ум. Да може да взема решения въпреки разума си. И въпреки аргументите за и против. Въпреки аналитичните и оценъчни способности на умовоте ни да претеглят и преценят. Въпреки шума в главите ни.Затова и това човек да може да се свърже с детето в себе си, е предпоставка да пусне контрола на разумността.

Любопитно е, че темата с контрола в Хюман Дизайн се намира в племенната верига, която изобщо няма връзка с ума. Тоест контролът не е ментално занимание, или поне не е предназначено да бъде. Друг е въпросът, че човек няма да се опита да превъзпита и поучи природата.

Другото любопитно е, че една от биологичните връзки на ума е с очите. А очите на човек са дадени не да гледа себе си, а света около него и хората около него. Затова и всички ние много лесно виждаме нещата извън нас, хората извън нас. Техните проблеми, техните страхове, техните грешки, техните силни страни, техните слабости. Дори и когато се гледаме в огледало, не можем да се видим ясно. Не рядко на някоя снимка си даваме сметка за нещо в нас, все едно не сме го виждали този човек няколко години.

Затова и в Хюман Дизайн на ума е отредена ролята на външен авторитет, но не и на инструмент за вземане на решения за себе си. Един вид да даваме акъл на другите (само ако другите са ни питали и искат да ни чуят, иначе си е катастрофално поне за едната страна), но за нищо на света да не използваме този акъл за решения за себе си.

Това, което всеки може да опита е да се „самонаблюдава“ съзнателно. И да си даде сметка кога реагира на нещо с ума си и кога от някъде другаде. Кога се тревожи за нещо, защото има някакво рационално обяснение. Тревожа се, защото навън е много студено, много топло, защото закъснява, защото не се обажда, защото не си вдига телефона, защото струва много скъпо и т.н. Всеки може да опита да си направи равносметка за менталните убеждения, особено тези, които се опитва да предаде на другите като правилни. Това е вредно, това е полезно, това е опасно, това е безрасъдно, това е глупаво, това е лудост, това е идиотщина, това е правилното, това трябва да се направи. Умът винаги си мисли, че знае, мисли, че има отговор, има мнение, има идея за нещата. И опасността е когато стане ригиден и затворен за инакомислието.

Ако човек умее да различава гласовете на ума си от тези в тялото си е направил първата и вероятно най-важна крачка към заживяване на себе си коректно и автентично. Не на последно място да различава и съветите, напътствията, предложенията идващи от другите към него от това какво му идва отвътре на самия него да направи. Независимо колко му е близък този някой и колко го обича. Независимо колко голям експерт и авторитет е в някаква област. Независимо от чуждия успех и опит.

Наградата може да бъде осъзнаването колко сме различни и колко е красиво и естествено да сме различни. И колко е обогатяващо да мислим различно, да действаме различно, да харесваме различно, да обичаме различно, да се нуждаем различно, да виждаме различно, да чуваме различно.

И току виж сме приели и обикнали безуслновно малкия келеш в нас, и малчуганите до нас.

Без да се опитваме да ги подчиняваме, упрекваме и променяме.И фразата – „Като говориш с мен, ще мълчиш!“ ще си остане просто реплика от доброто българско кино.